Никога сам, нивга с разни

В тая мъгловитост пухчеста
не си виждам даже мислите —
сякаш дъхчета на духчета
рисуват — босоноги — смисли.

Потни стръкчета треви —
очарователно някак наежени  —
разсъбличат мен дори
по свенливости натаралежени.

И намига мъглата загадъчно,
впила устни в неясно очакване —
затулила всяка порядъчност,
глуха за всяко оплакване.

Натежава мъглата с възможности
като разблудница въпросителна,
опростила извечните сложности
до рисунката ти — изкусителна.

И е леко в гърдите, и е безбожно —
да те няма е немислимо,
да си в мъглата ми е греховно
и несвършващо, и неутолимо.

Вдъхвам заспалия вятър на хапки
и издъхвам разсъдъци празни —
влюбен във всичките твои капки —
никога сам, нивга с разни.

Снимка: Jason Pearce / Flickr