Carpe diem*… в едно бизнес училище!

Ако ме питаш с какво се занимавам, ще ти кажа, че всеки ден се докосвам до жадни за знания умове. Ако ме питаш каква е длъжността ми, ще ти кажа, че съм главен измисляч на неща. Но ти по-добре не ме питай – рискуваш да ти разкажа много повече.

—

През пролетта на 2012 година седяхме в офиса на Колежа и си говорехме за промените, които искахме да направим. Виждаш ли, ние обичаме промените – някак простодушно вярваме, че те ни правят различни. Заради това всяка година правим по някоя мъничка промяна, а от време на време и някоя голяма. И май беше време за голяма. Докато разглеждахме данните и обсъждахме как възприемаме себе си и как ни възприемат другите си дадохме сметка, че всъщност ние не сме – а и не искаме да бъдем – училище. Нищо, че в един важен документ с големи черни букви и с държавния герб в печата пише друго. Ако трябваше към онзи момент да си сложим етикет, то той щеше да е “място за интелектуални приключения”. Нещо като детска площадка, ама за възрастни. Ние много, наистина много обичаме това, което вършим. И с годините станахме страхотен екип, тъкмо защото всички споделяме тази обич към професията.

Прозрението дойде най-неочаквано – когато се запитахме какви асоциации извикват думите училище, колеж, университет. Изглежда всички свързваха тези думи с чинове, маси и банки, столове, катедра, подиум, неизменната дъска (черна, зелена, бяла, летяща и какво ли не още). Със скучни и монотонни цветове. Със скришните погледи към часовника – “Кога ще свърши часът?”. С усещането, че си гладен, жаден или нервно потропващ с крак, защото страшно ти се ходи до едно място. С вниманието, бягащо навън през разтворения прозорец. С пръст върху тъч-скрийна на телефона и с всички неизброими неща, които можеш да правиш с него. Със спомените за съученици и за учители. С умилителни снимки от завършването. Но никога – или поне твърде, ама наистина твърде рядко – с нещата, които се случват по време на учене. Или пък със самото учене. Нарочно не използвам думички като “час” или “лекции”, или “упражнения”.

Снимка: alamosbasement, Flickr

Ученето е нещо активно – дори и глаголът “уча” е в деятелен залог. Тъй е редно да бъде. Защото в неактивно учене залогът става страдателен. И то в повече от един смисъл.

Дълго обсъждахме и разните аспекти на технологичната инвазия в образованието. О, ние обичаме технологиите. И се стараем да ги интегрираме максимално пълно в програмите ни. Но нещо ни тревожеше. Това, което хората с дебели рамки на очилата, строг поглед и големи бюра наричат “учебен процес”, пред очите ни се превръщаше в нещо все по-безконтактно, безлично, безпосочно, бездушно и бездушевно.

Технологиите промениха ученето. То стана широкодостъпно – да, удобно или дори мързеливо – да, интерактивно – да. От дистанционно се превърна в дистанцирано. И позволяващо неусетно да се плъзнеш по повърхността. Опа. Проблем. Когато ученето стане свръхповърхностно и учещият започне да се пързаля, той неусетно пропада в тази свръхповърхностност (леле, каква дума) и се губи в нея. А ние си мислим, че когато учиш, трябва да пропадаш в дълбочината на увличащата съдържателност.

Това, както ще видим след секунди, очевидно не беше само наше мнение. Но дебатът по този въпрос е сложен и интердисциплинарен (пак сложна дума) – няма как да го водим тук, а и тук не му е мястото.  Нека се върна към фокуса на този текст. Докато още бяхме в измислително настроение ни попадна една статия в авторитетно медицинско списание¹. Привидно несъотносима към ситуацията, в която се намирахме. Но само привидно. Защото ставаше дума за пример, свързан с обучението по медицина в университета Станфорд, Калифорния – тъкмо това привлече вниманието ни.

Ориентация на първокурсници в Колежа по медицина на Станфорд. Снимка: Stanford EdTech, Flickr

В резюме: Последната реформа в медицинското образование [в САЩ – б. а.] се е състояла през 1910 година. През последните 100 години корпусът от знания в медицината преживява своеобразна експлозия по отношение на своя обем, обусловена от научни открития, технологични и социални промени. Любопитното е, че днес времето за обучение на медицински специалист в университета е приблизително същото както и преди 100 години. Проблемът е самонатрапващ се и – предвид разумните аргументи в обосновката – явно съществува в приложното поле не само на медицинското образование.

“Since the hours available in a day have not increased to accommodate the expanded medical canon, we have only one realistic alternative: make better use of our students’ time.”

Любопитството е много, ама наистина много мощен мотиватор. Направен бил експеримент с две групи, изучаващи физика. В първата бил следван класическия лекционен модел, а за преподавател бил избран нобелов лауреат по физика. Втората група водели асистенти и заниманията били фокусирани само върху реални проблеми, с които се сблъскват физиците в тяхната практика. Средният резултат на теста за оценка на знанията – еднакъв за двете групи – бил 41% за първата (контролна) група и 74% за втората.

В медицинския колеж на Станфорд си направили сходен експеримент. “Изхвърлили” класическите лекции от курса по биохимия и ги заменили с кратки онлайн презентации. А часовете посветили на интерактивни дискусии и обсъждане на клинични случаи. Резултатът – въпреки, че часовете не били задължителни за посещаване, в тях вече влизали 80% от студентите, спрямо 30% преди промяната.

О, нищо ново! – ще кажеш. Съвсем логично. Подразбиращо се. Е, тъкмо в простотата ние намерихме нашето вдъхновение!

– СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ –

Ако с тези редове съм успял да те заинтригувам, значи днес съм свършил нещо хубаво. А за да разбереш повече за измислицата, която сбъднахме в “Адам Смит” и с която много, страшно много се гордеем, прочети и продължението на това писание. Ще се появи само след няколко дни. 🙂

—

Това, което описвам, може да бъде видяно и преживяно в Колеж “Адам Смит”. Заповядай – ще ти разкажа и покажа всичко. Защото един измисляч на неща много се гордее с нещата, които е успял да измисли. Особено ако те работят.

¹ Lecture Halls without Lectures — A Proposal for Medical Education, Charles G. Prober, M.D., and Chip Heath, Ph.D. [http://www.nejm.org/]

* Carpe diem – (лат.) улови мига