Тънкости в занаята

by Andy Stoycheff · Published 01/07/2014 · Updated 05/07/2014

Сглобявах комод. Малък. С четири чекмеджета. Малки. Около 2 часа.

Още от разопаковането и през цялото време докато се правех на майстор, се възмущавах на нелепата мисъл, хрумнала на конструкторите, да приложат тубичка лепило в пакета със сглобките. Очевидно вярват силно в свободния избор, ‘щото липсваха каквито и да било указания за природата на нещата, които трябва да бъдат залепени към други неща.

Възмущението беше солидно подхранено и от изненадата, че значителен брой дупки трябваше да бъдат допълнително разпробити с бормашина. Явно като са си подреждали и пресмятали технологичните операции, производителите са решили, че половин (не)пробита дупка им пести много пари и време. Ама това е лирично отклонение, извинявайте. А и аз съм пич. Имам си бормашина. Сега имам и дупки в паркета, ‘щото късно се сетих да подложа нещо отдолу. Може затова гадовете да не са ги били пробили докрай. Особено ако са имали жена. Жените имат необичайното свойство да превключват от стендбай на 5-та за 3.6 сек. и да правят дупки във времето и пространството (които умело запълват с Много Висок Глас, Укорителни Погледи и Липса на Вечеря) като забележат мъничка дупчица в паркета в хола. Жена у дома няма. Туй е и единствената причина още да имам жизнени показатели и да съм в състояние да напиша тая бележка.

Имаше и голям брой винтчета, повечето от които се разотидоха по някакви свои си работи преди да успея да пробия дупки и за тях. Мило.

Завърших сглобяването преди около половин час. Преди около 10 минути, след дълго и удовлетворително съзерцаване на творението ми, размисли за това как би било добре да не се налага да си изкарвам хляба със сглобяване на мебели и умилителни моменти при отваряне на чекмеджета и намиране вътре на няколко комплекта котешки лапи (поради бързото си движение и свойството им да завършват с нокти, на моменти дори ми се стори, че са нечетен брой, но здравият разум ми казва, че няма как да е тъй) и голямо количество зъби, ми просветна къде е трябвало да използвам лепилото. На повече от едно място. Много съм умен. Сериозно.

Сега се колебая между три възможности – да си го разглобя сам, да оставя котараците да го разглобят или да оставя ежедневната употреба да го разглоби по естествен път. Ей така се роди – без съмнение от царството на идеите на вие-знаете-кой – неочаквана интелектуална трилема. Понякога ми си иска физическият труд да си е наистина физически. Честно.