Въгленово черно

Пак е от ония дни, в които ми е въгленово черно.
Слънцето почти не свети и мъждука само нервно.

Някакъв избягал лъч —  незнаещ сам къде отива —
пали ме като цигара, свита от изтръгнат нерв,
усукан в стегнат възел, напоен с отрова.

Разпънат мускул — стегнат в челюстите на акула —
търси рамото на свой, протегнал се към огледало,
в което свои няма, а от чуждите вали прокоба.

Шепа пясък — вмъкнала се през незнаен тайник —
драска ядно вените, прогонила оттам червеното,
като крадец, тършуващ грубо в чужда къща.

Ситни капки дъжд — случайни злобни птици —
забиват нокти в писъците ми като игли, повели
на конец камшици, изплетени от змийски кожи.

Пак е от ония дни, в които ми е въгленово черно.
Слънцето почти не свети и мъждука само нервно.

Снимка: coloneljohnbritt / Flickr