Една година и няколко дни по-късно

Реших да се подложа на изпитание и за две седмици да мина на ежедневни тренировки в залата. Пълна тренировка с “разходка” по уредите, едночасова. Сега, почти в средата на тоя пъклен план, съм почти сигурен, че ще успея. Дали това е по-голямо предизвикателство за тялото или за волята ми – още не мога да преценя.

Снимка: rwangsa/Flickr

Едно нещо помня добре и вероятно никога няма да забравя – как преди малко повече от година, на първата ми среща с кинезитерапевт, “тренирахме” 15 минути с опити да вървя, редувайки краката си в права линия без да залитам, с навиване на руло на една безкрайно дълга (такова беше усещането ми) лента от най-обикновена домакинска хартия и с мерене на фитнес залата с педи за упражняване на фината моторика на ръката. Това безкрайно забавляваше посетителите на залата, а мен усилието и напрежението задъхваха и обливаха в пот.

Спомням си също дни, в които болката беше толкова силна, че по време на някои от упражненията ми идеше да крещя. Не крещях – не и на глас, но усещах как по лицето ми текат сълзи. Виждах как тези сълзи се отразяват в очите на кинезитерапевта и нейната вътрешна борба – ежесекундна – дали да ме прекъсне или да остави да продължа. Благодарен съм за това, че следейки за моята безопасност, тя винаги показваше уважение към собствената ми борба да доведа движението или упражнението докрай. После кротко и тихичко ме прегръщаше и ме слагаше да седна или легна. От тези сълзи никога няма да се срамувам. С тези сълзи ставах по-силен.

Защо споделям всичко това? За да се похваля. И защото с написването на това самохвалство, отговорността ми да доведа и това начинание докрай става още по-голяма.

Нямам думи да изразя признателността си към хората, които са до мен, които ме обичат и подкрепят, които ме стимулират да вървя напред и нагоре – те са тези които вършат чудесата, а аз само довършвам това, което те започват! Ех, ако само знаехте колко ви обичам!