Хапчета за усмихване от Тери Пратчет

*
— Няма нищо — продължи, както се надяваше, с глас на роден водач. — Хайде, момчета! Последният…
— Последния хич не го мисли — измънка нечий глас нейде отзад. — Искаме да видим какво ще стане с първия!
*
— Престанете веднага! — кресна им той. — Та вие сте войници! Как така ще се биете! Дори и двамата противници спряха, за да обмислят последното.
*
Брокандо усещаше, че вождът е една крайно почтителна аудитория и му говореше с онзи особен тон, с който кралските особи приказват на простолюдието, и после простолюдието се чувства все едно са му поникнали крилца, без всъщност да си спомня кой знае какво от онова, което са му казали.
*
— Та значи, ти си вождът, а? Страхотно, ей! Брат ти ми е разправял за тебе. Сигурно тая твойта работа е невероятно мъчна, а? И, по всяка вероятност, се изискват многобройни умения?
— О, ами, знаеш ли… То караш, караш, пък вземеш да го налучкваш… — смутено измънка Глърк.
— О, не се и съмнявам. Изобщо даже не се съмнявам. Страшна работа! Пък и отговорността е ужасна. Ти минал ли си някаква специална подготовка?
— Ъъ… ами че не… ами то, тате умря и те ми натикаха онова копие в ръцете и ми викат „ти си вождът“ … — заобяснява Глърк.
*
Глърк впи очи в бурканчетата и гърненцата, с които бе осеяна цялата стая. Няколко бурканчета също впиха очички в него.[…] Глърк сложи самуна в чинията си. Продължаваше сегиз-тогиз да се обръща към буркана зад него. Вътре имаше нещо рошаво.[…] — Имаш ли нещо против да го обърна тоя буркан? — обади се Глърк. — Много мразя да ме зяпам като ям.
*
Името на фармацевта беше Ухльо Бухлоу. В момента бъркаше нещо в задната стаичка и си тананикаше. Беше открил нов вид син мъх и сега тъкмо го стриваше в хаванчето. Сигурно все нещо цереше. Трябваше да го опита върху този-онзи, за да разбере какво именно.
*
Обикновено тесните му улички бяха претъпкани със сергии и хора от целия Килим, и всички до един се опитваха да се преметнат един друг по онзи открит и честен начин, известен като „правене на бизнес“.
*
Думийците пък мислят иначе. Те мислят, че ако врагът е твърде голям, трябва да си намериш по-малък.
*
Прозвуча като скърцане на врата, увеличено хилядократно — само че се къдреше и извиваше, а вътре в звука бръмчаха какви ли не други звукчета. Език, помисли си Писмир. Език без думи — ала все пак език.
*
— Те наричат така Земята на Високата Порта, мисля — поясни Писмир. — Там живеят Вортгорните.
— Тъй ли? Че те са ни смъртни врагове! — обади се Брокандо.
— Мислех, че Думийците са ви смъртни врагове — рече Писмир.
— Ние обичаме да си имаме по няколко смъртни врага наведнъж — обясни Брокандо. — Че току-виж взели, че ни свършили.
*

Тери Пратчет, “Килимените хора”, превод Светлана Комогорова