Хайде малко повече да се обичаме

Понякога Човек се затичва твърде бързо. Понякога просто още не е готов за това. Понякога сблъсъкът с тази реалност е тъжен. Понякога е плашещ. Понякога е чудесен повод Човекът да се изправи отново, да поизтупа прашното си его, да залепи счупеното — не с лепило, а с любов — и да се затича отново към бъдещето си. Напук!

I.

Думите, които щяха да ме продължат,
се сблъскаха със хоризонта
и на парчета там
лежат.

Бях твърде бърз, твърде усмихнат,
твърде сам и твърде бъдещ —
от Думите ми ехото сега
утихва.

Без счупените Думи вътре в мен
аз няма да съм този Aз.
Друг ще бъда, някой…
залепен.

II.

Насила залепеното проскърцва —
стар, потъмнял, неравен,
много помнещ под
на църква.

Така не става, значи… не, това е кръпка!
Ще съживя парчетата с любов
и с нови думи пак ще правя
стъпки.

III.

Към милионите от мен парчета:
“Хайде малко повече
да се обичаме,
момчета!”

Снимка: Stephen Poff / Flickr