Нещо като смисъл, нещо като живот

Тази сутрин съм особено оптимистично настроен. Не за нещата, които се случват или биха се случили около мен, а за нещата, които сам бих могъл да накарам да се случат. Които ще накарам да се случат.

Това е като да приключиш ден, натъпкан с лекции, с усещането, че си бил на кръстосан разпит и  си дал в пъти повече от това, което се очаква от теб.

Това е като да се погледнеш отстрани в средата на тренировка, в която си постигнал неща, дето дори не ти е хрумвало да се надяваш, че можеш да направиш. Защото си бил упорит и не си се предал, когато е било най-трудно.

Това е като да чуеш от студентите си, когато всичко вече е приключило и няма нужда никой да казва неща, които не мисли – “Благодаря ти, ти промени живота ми и ме направи друг човек.”

Това е като да изкатериш връх, тръгвайки от най-дълбоката долина. Не най-високия връх. Твоя връх.

Това е като да направиш почивка по време на работна среща някъде на другия край на континента и до теб да се доближи човек, с когото случайността те среща за първи път, който има два пъти броя на годините ти и двайсет пъти знанията и опита ти, за да ти стисне ръката и да ти каже “Благодаря ти, днес научих толкова много от теб.”

Това е като да си жив и да живееш осъзнато. Като да си повярваш, защото и някой друг е повярвал в теб.

Това е нещо като смисъл.

Това е нещо като живот.