Докосващ ум

За пръв път превеждам себе си. И откривам в това странна и неподозирана красота. И употреба на езика по начин, който с размах и гръм разблъсква хоризонти. Френският стих изпреварва българския си превод като хронология, но в това е единственото му превъзходство.

***

Toute lumière abruptement éteinte,
deux corps flétris par déchéance s’y précipitent.
Les yeux péris, des tentacules palpitent
mais, aveuglés, demeurent en crainte.

Cerveau tactil, soudain tout frêle
tel châtiment obscure, barbare, proteste
pleure sa carence et la conteste –
cerveau tactil qui cherche son bréviaire.

***

Внезапно всички светлини угасват,
две в мрака паднали тела пак бързат да се вкусят.
Черни зеници в черното опипом тръпнат, търсят,
но изгорени мръзнат, тихо само в страх проблясват.

Докосващ ум – пак тъй внезапно в крехкост сгушен –
срещу нахлуващия с грубост мрак роптае.
Оплаква слепотата и – непримирен – отказва да признае,
че е докосващ ум, от своето докосване лишен.

Снимка: Franck Vervial/Flickr